Кога изтича времето на живота - когато всичко стане безразлично, човешкото желание безумно, а реалността несъществуваща?
Кога истината осъществява себе си – когато няма алтернатива?
Кога любовта остава – когато никой не я търси?
Искам да разтърся себе си и да потърся изгубеното пространство. Но как да го направя, когато вместо отговор получавам мълчание. Искам да усетя утринта, а ухае на вечер. Усещам как вятърът гони душата ми по тънките била на чувствата, как сърцето ми, набраздено от делници, се сгушва в тишината на съня, как една целувка бавно изстива върху устните ми в очакване на Слънцето.
Колко още трябва да насилвам времето, за да му доказвам истината си?
Всъщност какво съм аз? Безбожник, грешник, безнадежден, уморен, сигурен, отчаян, тревожен, добър, обичащ, нахален, остарял, чакащ, безсмъртен?
По-скоро съм делничен, обезсмислен, различен, доверчив, излъган, обичан, разлюбван, безмълвен, страхлив, безметежен.
И освен това съм и красив. И нежен. И умен. И горд. И чувствен. И безкраен.
Дано стана по-красив, по-умен, по-нежен и по-вечен.
Третият милениум е далеч. Надявам се дотогава да се осъществя.
09.07.2009 09:30
Хубав ден и много усмивки!
Диана
09.07.2009 09:41
Просто женска интуиция...
в думите на този постинг - объркан, лутащ се, питащ се, отгаварящ си сам...
09.07.2009 11:19
Винаги!
10.07.2009 23:04
моменти, когато сме никъде и висим в пространството - между Да и Не!
не винаги всичко е както в приказките с щастлив край, нали?
Тази изповед е по-скоро една равносметка...
пред себе си!